В памет на моят баща

Всяка вечер прекарвам часове в сайта на моето любимо село Кладница.Всяка снимка е съхранила толкова много красота и винаги си мисля, че кладничани са много щастливи хора защото природата е толкова щедра и ги е дарила с много природна красота и кристално чист въздух и вода.

За моят баща и голямата му любов към природата искам да ви разкажа.С много болка и тъга пиша за това защото той си отиде от тоя свят преди 2 години ненавършил 80 години.Беше много жизнен, пъргав и младолик човек .Обичаше живота и никога не чух от него , че му е омръзнало и му се мре.А за любовта му към планината много може да се разказва. Аз не помня една събота и неделя той да е останал в София .Сутрин ставаше рано ,обличаше туристическата униформа и тръгваше към Руски паметник, хващаше рейса и стигаше на Златните мостове.От там тръгваше през Витоша до Кладница пеша.Спираше на Селимица при бай Огнян, почиваше малко и продължаваше.На гъра си винаги носеше раница с малко храна, водица, някакъв плод и малко шишенце с ракия и мед и един нож.Винаги имаше и по нещо ,с което да изненада и да зарадва децата и никога не забравяше и баба.Нея той много уважаваше и никога не забравяше да и подаде нещичко.Много често се качваше и на Черни връх.Не го плашеше нито лошото време, нито бурята в планината, той винаги намираше много романтика и за него такива преходи му носеха много радост.Береше много билки,киселец,боровинки,лешници. А като слезнеше на село през лятото или се върнеше в София дълго разказваше от къде е минал ,какво е видял, колко красива е Витоша и колко замъглена е София от горе В по- младите си години той беше преходил Родопите ,Рила и Пирин, затова Витоша му се виждаше, близка , позната и много лесна.Татко беше много всеотдаен родител, целият си живот беше посветил на нас, да ни изучи , да ни помага а на брат ми предаде и своя занаят.Много усилия положи да ни накара и ние като него да сме планинари, но ние не можехме да издържаме на неговите маршрути.Той хващаше пътеката нагоре към планината а ние се качвахме по колите.Притежаваше широка душа,младешки дух и весел нрав.Разболя се внезапно ,боледува кратко, но много тежко и през цялото време искаше да го водиме на Витоша и все се надяваше че като оздравее ще може пак да си ходи по планината.Но силите му стигаха само до Драгалевския манастир .Душата ми се топеше от мъка, нощем плачех и не мигвах ,а денем отново му обещавах, че пак ще ходиме на Витоша.Споделям тези неща защото искам да кажа на всички - в забързаното ежедневие аз не намерих време да кажа на моя татко колко много го обичам,колко много значи той за нас.Затова мили хора , обичайте се, помагайте си , но намирайте време да кажете на любимите си хора,че ги обичате, после вече е късно и много боли .Осъзнах, че когато загубиш родител няма значение на колко години е и няма значение кога си го загубил, болката и мъката е все такава а времето не лекува, просто свикваш да живееш с болката.АЗ сега ще тръгна по пътеките на татко , ще се вглеждам във всеки срещнат пътник, във всяка стъпка, ще го търся , но знам че във всяка тревичка и дръвче и ма частица от неговия дух.